Последен Лик: Как срещнах кучето си

2024 Автор: Roxanne Bryan | [email protected]. Последно модифициран: 2023-12-16 10:11

Вероятно беше една от най-привлекателните кучета, които някога бях виждала. Късокосмест, черен, със средна височина, с дълга, тънка опашка (оплешивяване), и едно ухо, което се върти нагоре, а другото се наведе наполовина. Тъжно изглеждащо кученце, помислих си, с няколко очевидни изкупвателни черти.

Забелязах я, докато се разхождах из фоайето на приюта в Кънектикът, където доброволно започнах няколко часа всяка седмица. Тя е била докарана от паркинга, привлечена внимателно към вратата на кучешката секция, откъдето се чуваше гръмотевичен шум от лай и хленчене. По времето, когато бях в приюта, се опитвах да остана по-добре от кучешките развъдници, защото колективното, отчаяно настояване за внимание, разби сърцето ми.

Но нещо за това куче ме накара да преразгледам. Задачата ми беше завършена, поех дълбоко дъх и влязох в хаоса на развъдниците. Заедно се разхождаха заети доброволци; беше хранене и време за прясна вода, а някои кучета идваха от последната вечерна разходка. Вървях бавно нагоре и надолу по редовете на развъдниците, търсейки кучето. Опашките се развяха и размахаха; малките скочиха във въздуха, опитвайки се да бъдат забелязани; други се дрезгаха и се въртяха. По-големите кучета стояха на задните си крака, някои държеха играчките от развъдника в устата си. - Погледни ме! "Вземи ме!"

Но ето, тя се беше свила в най-отдалечения ъгъл на развъдника си, трепереше от върха на дългия си нос до края на тази нелепа опашка. Очите й бяха притиснати, а миглите й трепереха. Сърцето ми се сгърчи в гърдите ми със съжаление. Протегнах ръка, простирайки се през решетките, за да се опитам да я изкушавам напред, но тя не можеше да се движи. Никога не бях виждал куче да изглежда по-отчаяно.

Изведнъж се обърнах и отидох да намеря доброволец. Знаеше ли нещо за кучето? Не много, каза ми тя. Политика на приюта беше да запълнят развъдниците си. Всеки път, когато имаше празно пространство, те щяха да посетят други приюти и да предложат да вземат всяко куче, за което имат сериозни трудности да намерят дом. Тази птичка, наречена Джорджи Девай, беше прекарала последните шест години в Йонкърс в безразборно съоръжение, споделяйки развъдник със седем други средни, всички черни мъртви. Трябваше да е бил рядък щастлив ден за Джорджи Джади, когато бе избрана да дойде в Кънектикът.

В рамките на няколко часа приютът пусна Джорджи Момиче в моята грижа. Подписах документите, платих парите и се прибрахме у дома. Тя беше уморена и обезсърчена; сякаш беше напълно счупена. Опашката й се стегна плътно между краката й, тя се разтърси и потрепери от страх. На закрито, издадена накрая от ограничението на каишка и метални пръти, тя полудяваше. Тя скочи към прозорците, за да избяга, ужас в тъжните й кафяви очи. Единственият начин да я успокоя беше да я върна в моя миниван. Там, в задната част на Одисея, заобиколена от юргани и възглавници, храна и вода, тя прекара първата си нощ.

Георги Момиче прекарва цели три седмици, живеейки в моя микробус на Honda. Всеки ден тя все по-малко се страхуваше от големия свят на открито. Отидохме - на каишка - в двора за кратки разходки, но тя винаги ме придърпваше към мястото за безопасност, колата, развъдника за замяна.

Един ден, веднага щом първия сняг бе покрил земята и люспите се въртяха във въздуха, измъкнах каишката от яката на Джорджи. Тя стоеше и ме гледаше, опашката й, както обикновено, стегна между краката си. Погледна бавно около градината и вдигна носа си към въздуха, след това отново срещна погледа ми, страхът бе написан върху нея. Сега или никога, помислих си. - Продължавай - казах й аз. - Сега си съвсем сигурна. Живей малко!"

Снегът бе започнал да се спуска върху черното си палто. Внезапно смешната й опашка се издигна във въздуха и тя започна да тича. Тя се затича в кръгове, въртейки се наоколо, докато си помислих, че тя със сигурност трябва да падне от световъртеж. Тя се разкъса наоколо, тъчеше навън и навън, скачаше и скачаше от радост. Изплаках се от облекчение.

Джорджи Момиче живееше в нашата къща в продължение на осем години. Тя никога не успя да си възвърне чувството за доверие в човешките същества, но тя беше любящо, щастливо куче, което ни донесе много щастие. Всеки ден ходихме на дълги разходки до отдалечени места, където можеше да се разхожда изцяло от сърцето си, като компенсира дългите години на принудително лишаване от свобода на място, където кучетата са забравени.